Виктор Райчев: „Моите мечти са до небето“

"Миньор" е моето всичко! Искам да помогна на децата да изпълнят мечтите си и да станат хора, твърди ветеранът, който води набор 2013 и 2014

Снимка: minyor-pernik.bg
16:12 - 19/04/2022

Ветеранът в състава на Миньор Перник Виктор Райчев е към края на своята кариера, но вече подготвя следващата стъпка и от близо година работи с деца. Прави го с много любов и старание. През есента той поe децата на Миньор Перник родени през 2013 и 2014 година. Стартира с 8 момчета, а в момента има цели 65. Ето какво каза той пред официалния сайт на клуба за работата си с най-малките чукове.
Викторе, колко години от живота ти преминаха в Миньор Перник?
Аз съм юноша на клуба. Тук ми е всичко. 23 години нося жълто-черната фланелка. Тук на този стадион израснах. Детството ми не беше лесно. Майка ми отгледа сама мен и сестра ми. Работеше на 2-3 места и мен Миньор ме възпита и изгради като личност и характер.

Какво ще оставиш като послание на твоите съотборници?
Аз усещам, че времето ми изтича. Спортната злоба, желанието за игра го имам и никога няма да ме напусне, но вече усещам, че много по-трудно възстановявам, скоростта се губи и поради тази причина наближава моментът, в който ще кажа край. Искам обаче да посъветвам тези, които ще продължат да играят футбол или тези, които тепърва започват – ако някога нещо не се получава първо да търсят вината в себе си, след това гледай треньор или на някой друг.

Защо реши да се занимаваш с деца?
Стана случайно. Чух, че няма кой да поеме тези възрасти и аз сам казах – “Дайте ми ги”. Направих го, защото не исках да изпуснем още един набор. А те са прекрасни деца. Има уникални таланти. Признавам си, че няколко не смея да ги водя по турнири, защото ще ми ги вземат. Опитвам се да бъда всичко за тях – треньор, приятел, родител… Много ме обичат, но когато заслужават им се карам и съм безкомпромисен. На всеки един родител, който е дошъл обаче съм казал, че никога няма да ги обидя или да им посегна да ги ударя. Има родители, които казват “Абе, шляпни го бе”, но това няма как да се случи. Ако не изпълнява условията ми ще го върна на родителите, но няма да вдигна ръка.

Какво би посъветвал родителите, за да помогнат на вас треньорите да се изгради един футболист – като подкрепа, подход, изграждане на хранителен и спортен режим?
Родителите са много важна част от гледна точка на възпитанието. Всеки един родител иска детето му да стане добър спортист, но понякога амбицията и прекаленото желание вреди на детето. Понякога пристрастието изиграва лоша шега. А иначе най-хубавото за всяко дете е да усети подкрепата на най-близките си хора. За всяко дете е радост, когато близките му са го гледали и подкрепяли. На мен това ми липсваше. Майка ми беше постоянно на работа и не беше до мен. Тя ме гледа за първи път, когато бях вече на 19 години и бях в първия отбор. Така че аз много искам всяко дете да играе и постига резултати пред родителите си, а те да се гордеят с него. И точно затова ще се обърне внимание на всичко – режим, отношение, мислене…

Как успяваш да задържиш интереса на децата към футбола, а да не се отдаде на интернет занимания?
Постоянно ги събирам и им говоря. Обяснил съм, че има време за всичко и се стремя да ги науча да разпределят добре времето си. Аз много държа и на образованието и редовно преглеждам бележниците им. За мен спортът и образованието вървят ръка за ръка. Преди всичко искам тези деца да станат хора, а след това ще се стремим да станат и големи спортисти. Моето изискване е просто – да бъдеш човек, да бъдеш възпитан, да бъдеш образован и когато дойдеш на стадиона да мислиш само за това, върху което работим.

Когато започнеш да селектираш деца какво ще търсиш – талант или трудолюбивост и упоритост?
Талантът не може да го търсим във всяко дете. На първо място за мен е детето да е трудолюбиво и още по-важно – да бъде характер. Те трябва да са готови да постигнат целите си. Не всеки път ще става, но те не трябва да се отказват. Душко Томаш (бел.авт. Кондиционен треньор в ЦСКА) ми казваше: “Моите мечти са небето”. Всеки един ако следва мечтите си и дава всичко от себе си, няма вариант да не получи шанса да се развива. Няма невъзнаграден труд.

Тепърва започваш в това поприще, какво искаш да научиш и да постигнеш и кога би казал “аз успях”?
Имам много да уча. Взимал съм от всеки треньор, който съм срещал по пътя си. Надявам се да се науча да губя, защото през всичките тези години не успях да преодолея болката от загубите. Кога ще кажа, че съм успял? Не знам. Искам с моя помощ след време наши деца да играят на топ европейско и световно ниво. Тогава ще бъда удовлетворен от работата си и ще мога да си вдигна с гордост главата. Другото, което много искам е да мога да помогна на Миньор Перник да е в елита и да е отбор, с който всеки се съобразява.

Как би искал да изглежда школата на Миньор, където са преминали 23 години от живота ти?
Най-важното е базата. Мечтая за терени, на които да се чувстваме щастливи и да можем да поставяме изисквания към нас самите и към футболистите. Знам, че това е свързано с много средства, но се надявам всички тези хора, които милеят за клуба да успеят да го постигнат.

За финал – кое е по-важно за една детско-юношеска школа – резултатите или това да изкарва играчи за професионалния футбол?
За себе си съм решил, че никога няма да поставям на първо място “аз”. Не смятм, че съм важен аз като треньор, а много по-важни са футболистите. Да, ако спечелим републиканската титла в някоя възраст ще е престижно за мен като наставник, но за мен много по-важно е да направя така че тези момчета, когато дойде времето да са готови за мъжкия футбол и да се реализират там по най-добрия начин, а това ще е от полза и за самия наш клуб.

С подкрепата на: